Владимир Ритиков (р. 1959) е само на 20 години, когато полицията го арестува през август 1979 заедно с баща му (Павел) и Галина Вилчинская, също християнка, за това, че е обучавал децата в библейски часове. След освобождаването си Владимир е бил принуден да води голяма част от служението си нелегално. Той се оженва през 1984 г. за Люда Юдинцева, сестра на друг бивш затворник за Евангелието, Андрей Юдинцев
    През лятото на 1979 г. баща ми, Галина Вилчинская и аз помагахме, за да се съберат повече от тридесет деца заедно за библейски лагер в Закарпатието. Повечето от тях бяха деца на затворници и някои от бащите им вече бяха за втори или трети път в затвора. Целта ни бе да обогатим тези деца духовно с живото Божие Слово и също да им дадем възможност да си починат и да се укрепят за идващата учебна година. По пътя за лагера тримата бяхме посрещнати от милиционери на гарата в Лвов в шест часа сутринта.
   — Във влака е убит мъж и нещата му са откраднати — обясниха те. — Заподозрени сте, така че ще ви откараме в полицейския участък.
   Хванаха ни за ръцете и ни поведоха. Бяхме задържани в продължение на няколко часа. Тогава пристигна майорът от КГБ Малишев, като се представи "милиционерски майор Стаценко". Той ни прехвърли в друг полицейски участък, където чакахме до единадесет часа вечерта, докато накрая ни заведоха в ареста. После бяхме пратени в друг затвор, където ни държаха един месец.
   През този месец следователят и агентът на КГБ ни разпитваха поотделно. След това написаха доклади с лъжливи показания за нашите църкви и се опитаха да ни накарат да ги подпишем. Затова престанах да отговарям на въпросите им и не желаех да подпиша докладите или да се признавам за виновен. Не им давах абсолютно никаква информация! В отговор на техните крясъци и заплахи, аз се опитах да запазя молитвено самообладание. В един момент Малишев (иначе Стаценко) ми каза:
   — Искаш да станеш герой на вярата като Ваня Мойсеев? Можем да ти помогнем за това!
   Информатори, облечени като затворници, често се опитваха да извлекат информация от нас за КГБ, подслушваха разговорите. Един ден, както лежах на нара си, в килията влезе нов затворник. Той беше среден на ръст, с дълга коса и брада. Изглеждаше точно ката Исус, както винаги го показват на картините. След като поговори с другите затворници, той седна до мен и ме попита:
   — Вярващ ли си?
   — Да — отговорих аз, като го изгледах изпитателно.
   — Вярваш ли в Бога? Вярваш ли в Христос?

   — Да, вярвам.
   — Аз съм Христос — каза той и започна да ми разказва по памет всякакви истории от Библията.
   Познаваше отлично Библията.
   — Много скоро ще съдя света — каза новопоявилият cе "Христос" със заговорнически глас. — Първият път дойдох да спася хората, но сега идвам за съд.
   — Как можеш да бъдеш Христос? — казах аз. — Христос ща дойде в слава. Той няма да дойде като човек както първия път.
   — Но ето, че дойдох, както ме виждаш!
   — Как можеш да казваш, че си Христос, след като използваш такъв мръсен език? А животът ти, както го описа, е пълен с грях.
   — Аз не използвам мръсен език, когато разговарям с теб. Ho псувам, докато говоря с невярващи. Не помниш ли, че изгоних купувачите и продавачите в храма с камшик? Бях ядосан! Псувам и показвам гнева си само към невярващите.
   Опитах се да не му обръщам внимание и започнах да ходя из килията, като си пеех: "Христова любов, безкрайно велика..."
   Той дойде при мен и каза:
   — Пееш за мен.
   Опита се да научи думите и да пее заедно с мен.
   Веднъж, когато мъжете от килията на татко се разхождаха из двора, аз се покатерих на прозореца. Мъжът, който се наричаше Христос, също се покатери. Той имитираше всички мои движения, повтаряше всеки жест.
   Извиках от прозореца:
   — Татко, този човек казва, че е Христос и че е дошъл да съди света!
   На следващия ден се покатерих отново на прозореца. Така направи и другият човек.
   — Татко — извиках аз — как е възможно той да бъде Христос, след като псува и използва мръсни думи? Той е лъжехрист!
   — Точно такъв е — извика ми татко. — Той е лъжехрист! След това мъжът престана да ме притеснява. След около месец татко, Галина и аз бяхме отведени в друг затвор. Когато влязох в килията си, казах:
   — Мир на този дом! Затворниците отговориха:
   — Добре дошъл!
   Жадуваха да говорят. Задаваха ми въпроси за вярата, за Бога и ме питаха по кой член на Наказателния закон ме подвеждат. Когато им обясних, много от тях бяха изненадани и възмутени.
   — Как е възможно? Поставили са те в затвора заради вярата ти в Бога? Ами че нали няма закони срещу вярата!
   Стоях в тази килия около два месеца. В началото другите затворници се отнасяха добре към мен. Но след това следователят и агентът на КГБ Малишев дойдоха в затвора и започнаха да привикват затворниците и да ги настройват срещу нас, като казваха, че само се преструваме на вярващи, че са ни арестували на гарата и са намерили ножове в нас, с които сме атакували пътниците, за да ги принудим да повярват в Бога. Поведението на затворниците започна да се променя. Те се връщаха от тези разговори и викаха:
   — Лъжеш, че си вярващ! Просто си срещу Съветската власт! Отначало се опитвах да им обясня, но разбрах, че е безсмислено.
   След това просто исках да си мълча. Нощно време, когато заспивах, другите затворници хвърляха ботуши по мен или ме обливаха със студена вода.
   Скоро ме преместиха в килия тройник. Другият мъж в килията бе арестуван за подкуп и в затвора работеше като информатор. Поведението му към мен бе непоносимо. Правеше всякакви отвратителни неща, дори плюеше в храната ми. Опита се да измъкне информация от мен за следователя, но така и не успя. Бях с него в продължение на шест месеца.
   Разследването се проточи цяла година. Старши следователят Шемчук от прокуратурата в Лвов често идваше да ме разпитва. Заплашваше, че ще ме изпратят в психиатрия. Веднъж, когато и повика в канцеларията си, очите му бяха кървясали и пяна излизаше от устата му. Той сграбчи една остра писалка и се наклони към мен. Размаха писалката пред очите и под брадичката ми, а с другата ръка натика в лицето ми документи, като ме караше да ги подпиша.
   Господ обаче ми даде мир в сърцето и заплахите не ме уплашиха. Самообладанието ми вбесяваше Шемчук.
   — Ти си психопат! — изкрещя той. — Само почакай! Ще те затворим в психиатрична клиника!
   В следващата килия през счупения прозорец проникваше тежък дим. Беше доведен още един затворник. Димът в килията бе толкова гъст, че дори не виждахме осветлението. Всичко беше в мъгла. Нямаше въздух. Започнахме да удряме по вратата, като викахме на охраната да ни премести или да покрият прозореца, но те не ни обърнаха внимание.
   Всеки ден следователят ме викаше на разпит и питаше:
   — Как е главата ти? Боли ли те? Готви се за психиатрията!
   Главата наистина ме болеше от дима и ми се повръщаше. С Божията помощ изпратих писмо от затвора на семейството си. След седмица мама дойде в затвора и говори със следователя.
   Тогава началникът на затвора ме повика. Той бе удивен.
   — Как, по дяволите, майка ти е разбрала какво става тук?
   Тогава Книшук, началникът на оперативната дивизия, започна да ми крещи и да използва най-мръсния възможен език.
   — Само почакай докато стигнеш в лагера! Там ще се погрижа за теб!
   Накрая, след повече от година в затвора, татко, Галина и аз бяхме изправени пред съда. Процесът трая три дена. Бяхме обвинени че пътуваме от град на град и убеждаваме хората да не изпращат децата си в училище, а вместо това да им преподават религия. Възпротивих се, като казах, че никога не сме правили такова нещо Тъй като не бяхме виновни, обвинителите ни не можеха да представят никакви осъждащи улики срещу нас. Но регионалният съд ни осъди въпреки това. Всеки от нас бе осъден на три години затвор.
   През ноември 1980 г. ми казаха да си събера нещата и да се подготвя за преместване. Закараха ни на гарата и ни натовариха на затворнически вагон. Галина и аз се оказахме в един и същи влак. Пътувахме няколко дена, докато стигнахме Харков. Баща ми бе оставен в Лвов още две седмици.
   От Харков пътувахме три дена до Свердловск. В харковския затвор Господ ни даде едно особено благословение. Срещнахме се с приятелите си Тамара Бистрова и Сергей Бублик, които бяха арестувани за работата си с печатарската група и бяха откарани от Днепропетровския затвор към съответните лагери, Сергей в Красноярския край, а Тамара в Челябинск. Това бе една много радостна среща. Молихме се Господ да ни даде и друга среща, в лагера или някъде по пътя, където Му е угодно. И Господ изпълни желанието ни: Сергей и аз пътувахме в съседни вагони, а Тамара и Галина бяха заедно.
   Когато стигнахме Свердловския затвор, Сергей и аз бяхме настанени в една и съща килия! Ние се прегърнахме, плакахме и благодарихме на Господа, че ни е запазил. Насърчихме се и се утешихме един друг. Със Сергей бях четири дни, с него пяхме, цитирахме библейски стихове и се молихме Господ да пази работниците от Християнското издателство.
   Свердловският затвор е ужасно място. Той е централният транзитен затвор в Русия. Забелязахме, че стените са червени, но отначало не разбрахме защо. Но когато легнахме на наровете, видяхме, че стените буквално гъмжат от цели орди буболечки, които падаха върху нас и хапеха безмилостно.
   Нашата килия бе жестоко пренаселена. Предвидена бе за тридесет души, но всъщност в нея се помещаваха около сто и двадесет човека. Затворниците идваха уморени и се сгромолясваха където видеха. Не само нямаше място къде да се легне, но нямаше и къде да се стои прав.
   На петия ден трябваше да се разделя със скъпия си приятел Сергей, който остана в Свердловск. Аз бях откаран в Новосибирск, а след това в Иркутск. Цялото пътуване от Лвов до иркутския затвор продължи един месец. Когато стигнахме там, беше декември. Транспортната килия в Иркутск беше препълнена и студена, без стъкла на прозореца, нямаше къде да се седне. Така бях замръзнал, че не можех да стоя на едно място.
   На 2 декември най-сетне стигнах крайната цел — трудовия лагер в град Тулун. Там един млад адвентист, осъден заради вярата си, беше много любезен към мен. Той ми даде кожени ботуши и подплатено яке. Имаше и Библия. Аз не бях държал в ръката си тази Свята Книга повече от година, затова той ми я предостави за Цял месец! Какъв пир с безценното Божие Слово!
   Много затворници ме питаха защо са ме осъдили. Когато им казвах, бяха изненадани и възмутени от това, че християните в нашата страна отиват в затвора. Но някои просто не ми вярваха. През онези дни имах много възможности да разговарям за Господа и Христовата любов.
   Праз януари мама дойде на полагащото ми се посещение. Но в деня, в който тя пристигна, бе обявено, че бараките са под карантина. При истинска карантина затворниците нямат право да напускат бараките без стража и дневните работници нямат право да напускат лагера. Но в този случай хората влизаха и си излизаха както обикновено — само майка ми бе задържана навън! Тя реши да остане в Сибир два месеца, като чакаше карантината да бъде вдигната. Пишеше ми често от Красноярск. През това време по-малките ми братя и сестри бяха оставени при деветдесетгодишната ми баба.
   Тази първа половин година в лагера работих в една дъскорезница и спечелих общо четири и половина рубли. След това в лагера спряха да носят дърва и нямаше работа.
   Един ден агентът от КГБ Петров се появи и ме повика в кабинета си.
   — Тук, в Сибир, е по-лесно за християните, отколкото Украйна, откъдето си ти. — каза той. — Чуй, можем да ти помогнем. Напиши писмо до приятелите си християни. Убеди ги да регистрират църквата. Ако ни помогнеш, ще те изпратим в по-добър лагер, може дори да те освободим по-рано.
   Петров ме вика три пъти, преди, в крайна сметка да разбере, че няма да им съдействам. След това властите започнаха да ме затварят в карцера. Първия път бях поставен там за пет дни, като изтъкнах причината, че не ходя на работа с бригадата си, макар че никога не бях оставял бригадата си.
   Когато майка ми пристигна за следващото полагащо ми се свиждане, ме изпратиха в карцера за петнадесет дни. Научавайки че е в лагера, отказах да ям, така че в крайна сметка ме пуснаха да я видя.
   След посещението на мама дните минаваха бавно. Тогава, на 5 май, три месеца преди освобождаването ми, ме повикаха и ми казаха, че имам тридесет минути да си събера нещата и да се приготвя за преместване. Успях да си взема снимките и бележника с библейските стихове, преди да ме откарат в един особен затвор в Тулун, където ме сложиха в една миниатюрна килия. Прозорецът беше доста голям и не само нямаше стъкло, но дори нямаше рамка. Не можех да лежа през нощта, защото беше непоносимо студено, толкова, колкото и навън, а през май може да бъде много студено в Сибир.
   На следващия ден ме извикаха в кабинета на началника. Когато влязох, видят агента на КГБ Петров. Началникът започна да ме разпитва за вярата ми и за Бога и ме попита по кой член от Наказателния кодекс съм осъден. Изведнъж изплю камъчето:
   — Защо се отделихте от ОСЕХБ през 1961 г.? Защо не желаете да се присъедините към регистрираните църкви?
   — През 1961 г. съм бил на две години — отговорих аз.
   — Да не би да се опитваш да се изкараш невинен по този въпрос?
   Той нареди на полицая да ме отведе обратно в килията. Когато влязох, видях трима други затворници.
   Полицаят ги попита:
   — Седмица достатъчна ли е?
   — Достатъчна е — отговориха те.
   Вратата се тръшна зад мен.
   Тримата затворници, всичките огромни, яки мъже, започнаха да ме разпитват много директно за вярата и за живота ми в лагера.
   — Защо страдаш за нищо? — попитаха те. — В крайна сметка ти си млад. Просто напиши заявление до КГБ, че се отказваш от вярата си и още днес ще те пуснат! Ще ти дадат най-добрия апартамент и всичко, което пожелаеш. Когато имаш син, той ще стане космонавт...
   И тъй нататък. Тъй като продължих да мълча, те започнаха да викат и да ме заплашват.
   — Ще те смажем върху цимента! Ще те пребием като куче! Ще те принудим насила да се откажеш от вярата си!
   Един от тях ме ритна в рамото, като викаше:
   — Къде е твоят Бог? Защо не ти помогне, когато те ритам? Защо не задържи крака ми? Ако съществува, защо не те защити? И още ли вярваш в Него? Служиш ли Му?
   — Казваш, че си християнин — каза друг — в такъв случай ще издълбаем думата "християнин" на челото ти. По този начин, където и да отидеш, хората ще виждат, че си християнин. А на гърба ти ще издълбаем богохулства. Тогава как ще бъдеш вярващ? Кой бог ще ти помогне тогава?
   Като не знаех какво могат да ми направят, аз се молех и исках от Бога само едно нещо — да Му остана верен до край.
   Следващите два дни бяха изпълнени с викове и заплахи. На 9 май, неделя, реших да прекарам деня в молитва и пост. В шест часа сутринта тримата мъже вече бяха станали и точеха ножове. Работиха върху тях цял ден, като ги остреха и остреха, докато се изпотиха от работа. Спряха само, за да ядат.
   Бях се подготвил за смъртта.
   — Господи — молех се аз — ако ме нападнат, помогни ми да ти бъда верен до край! Мислех си само за ранните християни, които бяха измъчвани за верността си към Господа. Помислих си също за мъчениците на днешния ни ден — Хмара, Библенко, Одинцов, Ваня Мойсеев и Други, които са били мъчени и убити. Бях готов да посрещна Господа и тези, които бяха отишли преди мен във вечността. Вече не се надявах да видя отново някого. Поверих всичко в ръцете на Господ.
   Когато звънецът за лягане иззвъня, тримата захвърлиха ножовете и буквално се сгромолясаха на наровете си от изтощение. Toгава единият от тях стана и се приближи до моя нар. Той седна до мен каза:
   — Аз обичам децата. Искам да ми обещаеш, че когато имаш деца, няма да ги учиш на религия. Трябва веднага да ми обещаеш. Иначе, виждаш ли онзи камък в ъгъла? Ще те налагам с този камък докато съм в тази килия.
   — Мислиш ли, че се страхувам от този камък? — попитах готов не само да бъда бит, но и да умра.
   Той помълча няколко минути, после смени темата. Говори така цяла вечер.
   На следващия ден бях преместен в друга килия и след това бях отведен в лагера. Поставиха ме в изолация за петнадесет дни, уж заради това, че съм притежавал снимки. Разбира се, лагерна администрация знаеше отдавна за тези снимки; просто търсеха претекст да ме накажат. След две седмици охраната ме изведе навън и ме би с камъни. След това ме местиха от килия на килия, за накарат другите затворници да започнат да ме подозират, да настроят срещу мен.
   Малко преди датата за освобождаването ми един пазач дойде при мен и каза:
   — Семейството ти е тук.
   Той ме поведе към стаята за посещения, след това изведнъж блъсна и ме запрати на земята в забранената за затворници зона. Веднага ме отведе в карцера.
   — На какво основание? — възпротивих се аз.
   — Знаеш прекрасно! — отговори той.
   После започна да ме бие и рита. Огледа се за нещо, с което да ме удари, но не видя нищо, затова продължи да използва ръцете краката си. Лагерната администрация не се опита да скрие факта, че агентът на КГБ Петров ръководи тези незаконни действия срещу мен. Към края на присъдата си споменах това на Петров.
   — Не ти харесва в лагера ли? — излая Петров. — Тогава ще те пратя на края на земята! Само гледай и виж какво ще стане с теб!
   После нареди на началника на оперативната дивизия да ме върне обратно в карцера.
   — Но на него му остават само пет дни до излизането!
   — Не ме интересува! Ще го затворя! — настоя Петров.
   Но все пак не бях затворен в карцера. Вместо това офицер Коловичев от оперативната дивизия просто ми каза:
   — Ако излезеш от Кулун жив, значи си късметлия! Накрая дойде и последният ден от срока на присъдата ми, август. В шест часа сутринта Головичев и лагерният началник дойдоха в бараките, за да ме вземат и да ме отведат до портала. Искаха да изпратят рано, за да не може семейството ми да ме приветства, когато изляза на свобода. Но семейството ми и приятелите вече ме чакаха.
   Най-сетне бях свободен! Всички заедно отидохме в дома на една възрастна християнка, която живееше наблизо. Заедно благодарих на Господа за Неговата милост и грижа. Но дори това не можехме направим в мир! Появи се един милиционер, обвини ни, че организираме неразрешено събрание и написа доклад.
   Няколко седмици по-късно на 12 септември една сватба църквата ни в Краснодон беше също денят за посрещането на татко и мен. Църквата ни прие с такава любов! Те ни бяха чакали и бяха молили за нас. Господ бе чул молитвите им и ни бе запазил.
   Днес, когато си мисля за времето в затвора — студа, мрачния затвор в Лвов, лагера, всичките трудности и изпитания, отчаянието, което понякога чувствах — искам да благодаря на всички Божии хора за техните молитви и особено за това, че си спомняха за нас петък, деня за молитва и пост, когато аз особено изпитвах Божия помощ. И искам да благодаря на моя Бог за пътя, по който ме водеше и за Неговата сила, която ми помогна, като надвия над всичко, да устоя (Ефес. 6:13).
   Както казва Псалм 124: "Ако не беше Господ с нас, когато се надигаха човеци против нас, тогава биха ни погълнали живи, когато яростта им пламтеше против нас" (ст. 2-3). Да, ако не беше Господ, който да върви пред църквата Си и да ни води чрез мощната Си ръка през всички беди, светът щеше наистина да унищожи Божия народ много отдавна. Но нашата помощ е в името на Господа. Слава на Неговото Име!

   Откъс от книгата на Георги Винс - "Нека се вълнуват водите"