Когато Люба Скворцова (р. 1959 г.) отива на посещение в дома на своя приятелка християнка в Гагри вечерта на 12 февруари 1983 г., по нищо не личи, че ще изминат три дълги години преди да се върне отново в собствения си дом. Люба е арестувана, когато полицията нахлува в помещенията. Това става точно шест дни преди двадесет и четвъртия й рожден ден. Макар да не е член на Съвета на близки на затворници, Люба им съдейства с каквото може. Сега тя е омъжена.

    Често се чудех: Какво ще стане с мен, ако ме арестуват? Много от моите приятели бяха в затвора. Галина Вилчинская например, момиче на моята възраст, вече излежаваше втора присъда. В молитвите си питах Господа: "Защо трябва Галина отново да мине по този път? Ако можех само аз да излежа втората й присъда вместо нея!" Но своевременно Господ изпрати изпитанието, което бе планирал за мен, и ме поведе по пътя на затвора.
   Първоначално, когато видях затвор от вътрешната му страна, цялата бях на тръни. Докато стражата ме водеше през безкрайни коридори, нагоре по стълби и покрай ъгли, аз се чудех дали някога ще намеря отново пътя за навън. Когато се изкачихме до последния етаж, пазачът ме затвори в една килия. Застанах там, като държах в ръцете си дюшека, и се огледах. Забелязах, че дори малкото прозорче имаше железни решетки. Шест жени затворнички ме разглеждаха внимателно.
   Едната от тях каза:
   — Какво правиш тук, дете?
   — Аз съм християнка — отвърнах аз. — Затова ме пъхнаха тук. Но ако мога, ще ви разкажа всичко утре. Сега искам само да спя. Бях арестувана преди два дни. Държаха ме в полицията за разпити и току-що ме доведоха тук.
   Другите затворнички се съгласиха да ме оставят да почина и ми предложиха малко супа, която им бе останала от вечеря. Бях доволна да похапна.
   Бях в същия затвор във Ворошиловград, където бяха и някои от арестуваните ни проповедници: Павел Ритиков, Степан Германюк, Павел Сажнев, Иван Тягин и Анатоли Балатски. Когато тези братя в Христос разбраха, че и аз съм тук, те искаха някак си да ме окуражат. Един ден, докато се разхождах в двора на затвора, видях тези думи, написани набързо на стените: "Бъди верен до смърт!" Как се насърчих, като видях това написано с въглен послание, което ми даваше толкова сила през годините, които последваха.
   По време на затвора осъзнавах много ясно защитата на Господа и ясно виждах отговорите Му на моите молитви. Докато бях на свобода много дейности отвличаха вниманието ми. Но в затвора Господ винаги бе до мен. В мислите си винаги разговарях с Него и Той веднага снабдяваше всяка моя нужда. Нямаше друг, пред когото да отворя сърцето си, затова донасях всичко пред Господа в молитва, дори най-простите решения за това как да действам.
   Да се окажа в окови бе благословение за мен. Изпитах там такава радост, каквато не бях познавала никога в свободата. Жените в моята килия ме питаха:
   — Как можеш да бъдеш толкова спокойна и щастлива, когато са те хвърлили в затвора за нищо?
   Аз се радвах, че страдам заради Господа. Но преди процеса изпитвах и чувства на тревога и несигурност. Не можах да спя и прекарах нощта в молитва, като молих Господа за мъдрост и сила. На следващата сутрин, когато затворническата кола спря пред сградата на съда, видях родителите си и много приятели да чакат отвън. Макар че ми се искаше да заплача от радост, като видях лицата им след три месеца в затвора, се удържах. Не исках прокурорите да видят сълзите ми, защото щяха да кажат, че плача поради съмнения или страх. Господ ми даде сили и ми помогна да не се разплача.
   Затворническата кола спря пред сградата на съда, но охраната не ме изведе навън. След известно време ми казаха, че процесът ще се забави и ме отведоха обратно в затвора. Следобед ме доведоха отново в съда. Този път улицата беше пълна с милиция и те не позволиха на приятелите ми да се приближат. Охраната пусна родителите ми да влязат в залата, но ги поставиха в най-отдалечения край. Татко веднага извиси глас и каза, че не може да чува добре, така че се премести отпред и седна близо до мен.
   Процесът продължи два дни. При прочитането на присъдата всички християни, които чакаха отвън, бяха допуснати в залата. Когато съдията прочете присъдата, три години затвор, приятелите ми започнаха да хвърлят цветя към мен и да викат: "Бъди смела! Бъди вярна до смърт!" Продължаваха да хвърлят цветя, докато бях отведена до колата.
   По пътя към лагера се молих и исках от Господа да намеря и друг християнин там. И Господ отговори! Когато пристигнах в лагера, затворниците ме попитаха защо съм осъдена. След като чуха историята ми, те казаха:
   — Тук има още една вярваща като теб!
   Запознаха ме с Мария Дидняк. Беше чудесно, че я срещнах. Мария стана като майка за мен. Тя ме предпазваше, помагаше ми и ме учеше как да действам в лагера. Работата беше много трудна, така че от първия ден помолих Бога да ми помогне да изпълнявам нормата си. Вярвам, че един християнин трябва да е винаги за пример, трябва винаги да работи добре, защото това е много силно свидетелство за другите хора. Страхувах се, че няма да мога да работя и да изпълнявам нормите си и това щеше да бъде лош пример за невярващите. Всяка сутрин, когато аз и бригадата ми отивахме на работа, се молех за това. Когато отивах в моя цех и сядах на работното си място, продължавах да се моля: "Господи, благослови ръцете ми, за да мога да работя бързо и добре!" И макар че работата беше трудна и работехме по дванадесет часа на ден, успявах да се справя.
   През първата зима в лагера много се разболях и след това дълго време не можах да възстановя силите си. Когато родителите ми дойдоха да ме посетят и видяха състоянието, в което се намирах, се разтревожиха. Обадили се на всички наши християни, за да се молят за състоянието ми и и да отправят петиции за мен. В резултат на това ми дадоха по-лека работа и здравето ми постепенно се подобри. С Мария се виждахме често. Разхождахме се в двора, споделяхме си стихове от Писанието, молехме се и понякога дори си пеехме съвсем тихичко. Разговаряхме за нашите приятели, рецитирахме си една на друга стихотворения и си организирахме собствена малка служба. Когато някоя от нас получеше писмо, го четяхме заедно, радвахме се на всяка малка новина. Няколко пъти началникът на лагера ни викаше и ни казваше да не се срещаме повече, но не можехме да живеем без това общение.
   Веднъж охраната претърси леглата и нощните ни шкафчета и намериха малкия ни Нов Завет и едно тефтерче със стихотворения. Конфискуваха всичко. Ние приехме това като от Господа. Молихме се само да ни даде сила да издържим наказанието, което щяхме да получим за това, че сме притежавали Нов Завет. Скоро след това бяхме повикани при директорката на лагера. Когато влязохме в кабинета й, тя ни погледна и каза:
   — Няма да говоря с вас днес! Утре ще събера администрацията на лагера и ще отговаряте за делата си пред всички!
   Тя се изненада, че стояхме спокойно и се държахме с християнско достойнство. Върнахме се в бараките си и продължихме да се молим за тази ситуация.
   На следващия ден цялата администрация бе събрана и ни повикаха с Мария. Началника на оперативната дивизия обяви, че при претърсване на Дидняк и Скворцова, е намерен Нов Завет.
   Всички се заинтересуваха.
   — Тук ли е този Нов Завет? — попитаха те. — Може ли да го видим?
    Администраторите си го подаваха от ръка на ръка и всички го разглеждаха много внимателно. Мнозина от тях за първи път виждаха Евангелие. Някои бяха високо образовани, бяха завършили право и бяха прочели много антирелигиозна литература, но никога не бяха виждали Евангелие! Започнаха да задават въпроси и имахме много интересен разговор за Бога, Библията и нашата вяра. Никой не спомена претърсването или "нарушението", което представляваше да притежаваш Нов Завет. Сякаш бяха забравили защо са ни повикали и накрая дори не ни казаха какво ще бъде наказанието за това, че сме притежавали Нов Завет. Няколко дни по-късно казаха на Мария и мен, че ще ни отнемат привилегията да притежаваме пари, които да харчим в лагерния магазин. Ние благодарихме на Бога за Неговата защита и грижа, защото очаквахме да ни сложат в карцера!
   Когато дойде денят Мария да бъде освободена, аз бях едновременно радостна и тъжна — щастлива, че тя ще си бъде у дома със своето семейство, че ще може да ходи на църква и да се вижда с други, но и тъжна, защото оставах сама. Затворът изглеждаше толкова по-светъл чрез присъствието на моята скъпа сестра в Христос! Но все пак, вече бях свикнала с лагерния живот. Тя бе там, за да ми помогне в най-трудното време, началните седмици в лагера.
   В първия ден след нашата раздяла почувствах много осезаемо отсъствието на Мария. Нямаше с кого да споделям или просто да поговоря. Но тогава Господ стана сякаш още по-близък. Аз отивах и се връщах от работа, разговарях с Господа през цялото време в сърцето си и си мислех: Колко е хубаво да бъдеш с Господа, толкова леко и свободно, дори тук в лагера! Нямах думи да опиша какво преживях! Господ беше толкова близо при тези обстоятелства.
   Докато бях в лагера, Господ ми даде много възможности да помагам на хората, особено на по-възрастните затворнички. Една по-възрастна жена си счупи ръката, така че аз се грижех за нея и перях дрехите й. Обичах също да наблюдавам как водят нови затворници в лагера. Винаги имаше надежда в сърцето ми, че ще доведат и някой християнин.
   Един ден, докато гледах как пристигат новите затворнички, забелязах една жена, която ми се стори позната. Приличаше на Уляна Германюк, жената на един от затворените пастори. Изследвах лицето й отдалеч, но реших, че не може да е тя. Тази жена беше твърде стара, слаба и сивкава. Познавах Уляна добре и я бях видяла точно преди арестуването си — не може да се е променила толкова за такова кратко време. Разочарована, аз се върнах в бараката си.
   Няколко дни по-късно, някой ми каза:
   — Докарали са още една баптистка с новите затворници. Видя ли я вече?
   — Къде е? — попитах аз. — В коя барака са я сложили?
   — Болна е. В лечебницата е.
   Изтичах до лечебницата и видях същата стара жена, която бях видяла по-рано. Това наистина беше Уляна! Колко се беше променила! Не можеше нито да върви, нито да стои изправена и дори нямаше сила да говори. Започнах да прекарвам всеки свободен момент с Уляна, като се грижех за нея. Беше й много тежко. Едва можеше да ходи, а още по-малко да работи, така че продължих да се грижа за Уляна, като перях дрехите й и оправях леглото й. С приближаването на деня на моето освобождаване се чудех все повече какво ще стане с нея след като си тръгна. В деня на нашата раздяла отидох да й кажа довиждане и се прегърнахме. Тя ме помоли да предам поздрави на всичките ни приятели, които се молеха за нея и да изпратя специални поздрави на жените от Съюза на близките на затворници. Като си ги спомняше с любов, тя искаше да ги насърчи в тяхната работа. Уляна ги молеше също да напишат петиция за нея и да се молят, като имат предвид лошото й здравословно състояние. Тя молеше особено за петицията, за да облекчат работата й в лагера, защото нямаше никаква сила.
   Като затворник, любимият ми стих от Библията бе Откровение 2:10: "Не бой се от това, което скоро ще пострадаш... Бъди верен до смърт и аз ще ти дам венеца на живота." Много други стихове от Библията са ми също скъпи, но този особено. В продължение на три години основната ми цел бе да остана вярна до края.
   Сега, след освобождаването ми, понякога се чудя дали това беше само първият ми престой в затвора. Всичко може да се случи, ако следваме вярно Господа и вървим в пътя, по който Той ни води, без да се обръщаме настрани. Дори сега тези думи често ехтят в сърцето ми: "Бъди верен до смърт!"