„Нямах надежда, че някога ще се завърна у дома" — казва Пьотр Румачик (р. 1931 г.) за последния си престой в затвора. На четиридесет и девет години Румачик е изправен пред петата си присъда в затвора след ареста му през август 1980 г. Надарен проповедник и вицепрезидент на СЕБЦ, пастор Румачик става жертва на особено брутално отношение на съветските власти. Преди да изтече петгодишната му присъда, той е осъден отново за още пет години. Румачик, старши пастор на Независимата баптистка църква в Дедовск, едно московско предградие, неочаквано е освободен през февруари 1987 г. Той и съпругата му Любов имат шест деца.“

   За мен животът като затворник бе особено тежък през 1981 година и голяма част от 1982 и 1983 година, но 1984 година беше година на особено големи изпитания. През тази година спряха пощата ми. Казаха ми, че не мога да изпращам повече писма, защото жена ми ги разпространява из страната. Така че тази врата на общуване бе затворена. Не можех да пиша на никого, но можех поне да благодаря в молитвите си за писмата, които получавах.
   И в един момент влязох в болницата за дълго време и бях толкова болен, че едва можех да дишам. Другите затворници ме носеха до прозореца, за да подишам свеж въздух. Бях сигурен, че ще умра и в молитвите си бях казал сбогом на семейството си и на своите братя и сестри в Христос. По-късно мъжете, които бяха с мен, ми казаха: “Нямахме надежда, че ще оживееш”.
   Минал съм през затваряне в карцера, между бетон и желязо, понякога в препълнени килии, друг път сам-самичък. Всичко това беше много трудно и със сигурност не предлагаше удобство на външния човек. Но винаги Господ ми даваше сили да издържам и да бъда доволен, както пише апостол Павел.

   В трудните моменти прекарвах много дни в молитва и пост пред Господа. Предполагам, че тези дни са ставали седмици. Понякога почти не можех да спя, защото ме слагаха в килии с избити прозорци и през цялото време треперех от студ. След един такъв период се озовах в болницата. Както казах, това бе голямо изпитание за физическия човек, но вътрешният човек се укрепваше и утешаваше от Господа. През тези дълги периоди на молитва и пост в единичната килия сърцето ми се радваше в присъствието на Бога. Както апостол Павел, аз прекарвах часовете, като пеех хвалебни песни.

   Хората в съседните килии ме чуваха да пея. Аз се провиквах: Харесват ли ви песните? Искате ли да продължавам да пея?
   — Да, продължавай. Никога не сме чували такива песни досега. Ако имаш сили, изпей ни още нещо — отговаряха те.
   Много от тези мъже бяха престъпници. Бяха вършили какви ли не ужасни неща. Но Господ смекчаваше коравите им сърца. Когато имах възможност да разговарям с тях, някои се покайваха. Господ сееше семената си в сърцата им и там, при тези трудни обстоятелства, се спасяваха хора. Понякога някои се опитваха да ми попречат да говоря за Христос, но Господ отново ми показваше мощната Си ръка и тези, чиито сърца вече бяха приели посланието, заставаха на моя страна. Те можеха да оказват влияние на другите и чрез тях Господ даваше големи възможности за свидетелстване за Христос.
   Когато условията ставаха особено тежки, повече от всякога усещах как моите братя и сестри в Христос се молят за мен. Можех да почувствам молитвите им. Знаех, че църквата не е безразлична към мен и другите християни във вериги, но те викат към Господа за нас. Знаех това със сигурност, дори през онези периоди, когато бях в изолация и не получавах никаква поща.
   Имаше пък моменти, особено преди празниците, когато получавах по тридесет до петдесет писма на ден, както и телеграми. Младите хора ми изпращаха много пъстри, цветни, красиви картички. Аз бях най-щастливият, най-богатият човек. Божиите деца изливаха душите си в писмата и аз знаех, че църквата е будна и се моли. Много мъже в лагера въобще не получаваха каквато и да е поща от семейство или приятели. Когато виждаха колко писма получавам, те ми казваха:
   — Ти си най-богатият сред нас.
   За мен бе чудесна възможност да им чета писмата си. Другите затворници се изненадваха, като четяха поздравленията на хора, които така съчувстваха на страдащите. Никога в живота си те не бяха чували за такава грижа. Писмата и картичките даваха естествена възможност да говоря на тези хора за Христос, Неговата истина, Неговата любов към грешниците и състраданието Му към тези, които са оставени и забравени от всички.
   Много хора ме питаха:
   — Когато си тръгнем, ще можем ли да слушаме някъде Божието Слово?
   — Разбира се — отговарях аз. — Просто не оставяйте Божието Слово да се отдели от сърцата ви. Където и да отидете, ще намерите Божиите хора. Разкажете им какво е станало, докато сте били в затвора. Кажете им, че ме познавате и те ще ви помогнат. Те ще ви дадат Божието Слово. Просто продължавайте да търсите Бога, търсете Го, търсете истината Му и пътищата Му. Продължавайте да търсите това спасение, което Той предлага на всеки човек.
   Колкото и да е странно, успях да задържа в себе си Библията си от 1980 г. до февруари 1987 г. Тя е била на много места, включително в единичните килии. На няколко пъти властите ми я вземаха, веднъж за повече от година, но Господ ми я връщаше. Когато си я получих обратно, радостта ми бе неописуема. Понякога знаех, че след няколко часа или дни ще ми вземат отново Библията, затова четях глава след глава, цели книги в полутъмната си килия, като се хранех с небесния хляб, който даваше живот на душата ми, а чрез мен и на други.
   Веднъж охраната се опита да открадне Библията ми. Те претърсваха килията и един от тях тайно пъхна Библията ми в джоба си.
   — Всъщност откъде имаш тази Библия? — попита старият началник на затвора в отговор на моята жалба.
   — Имам разрешение да я притежавам, така че или вие, или един от подчинените ви трябва да знае откъде я имам — отговорих аз.
   След заплахата да ме затвори в единична килия, той най-сетне ми я върна. След това през следващите четиридесет минути ми задаваше всякакви въпроси за Бога. В края на разговора ни, когато напусках кабинета му, той ме потупа по рамото и каза:
   — Предполагам, че не ми остават много години и на мен.
   В такъв случай още повече трябва да се замислите за душата си. Иначе може да се окажете в доста нещастно положение. Така се разделихме.
   През един от онези моменти, когато бях без Библия, пишех писмо до семейството си и в това време друг затворник се приближи до мен и ми подаде тефтерче.
   — Виж, прочети това стихотворение — каза той.
   — Тъкмо пиша писмо — казах аз. — Ако ми го дадеш, още щом свърша, ще го погледна.
   Той разбра, че не съм в настроение да разглеждам тефтерчето му, но настоя:
   — Моля те, само прочети това стихотворение.
   Като погледнах нагоре, не повярвах на това, което видях. Беше стихотворение на Вера Кушнир за страданията на Христос на Голгота. Духът ми се укрепи и съживи, докато го четях. Започнах да прелиствам страниците и открих други стихотворения и няколко пасажа от Писанието, общо 140.
   Човекът стоеше отстрани, наблюдаваше и се усмихваше, докато обръщах страниците.
   — Твое е. Задръж го — обяви той.
   След като завърших писмото си, прекарах останалата част от вечерта, като поглъщах написаното в тефтерчето. Беше пълно с прекрасни стихове за Христос и църквата и за това как Христос нарича църквата си възлюбена, насърчава ни и никога не забравя затворниците.
   Това тефтерче остана при мен години и бе особено ценно в онези времена, когато нямах Библия. Успявах да го скрия по време на множеството претърсвания и се надявах да си го занеса у дома с мен, но миналия септември властите ми го отнеха, уж да го разгледали и въпреки молбите ми, не го върнаха.
   И какъв беше този човек, който ми даде това тефтерче? Той съвсем не беше християнин. Той беше човек от народа буряти от Забайкалието, потомък на монголите. Бурятите не знаят почти нищо за Христос. Някои от тях са религиозни хора, будисти. Човекът, който ми даде тефтерчето, обаче не беше будист. Той казваше, че макар да не вярва всъщност в Бога, обичал да слуша християнски радио-програми късно през нощта, когато пазел овцете. Записвал на касети програмите и преписвал части от тях върху тефтерчето. Някак си той успял да задържи тефтерчето и да го внесе в лагера.
   Често сравнявам този човек с гарвана, която носеше храна на пророк Илия в пустинята. Хората може да казват: “Каква полза от един гарван?” Но както гарвана този невярващ човек ми донесе храна от Господа и за дълго време аз се хранех от тефтерчето, което Той бе написал със собствената Си ръка. Бог чу молитвите на своето дете и им отговори по този невероятен начин.
   В добавка на трудностите и страданията, които бяха моя съдба, неприятелите замисляха също зло срещу семейството ми, особено срещу жена ми. Агентите на КГБ дойдоха в лагера и ми казаха, че тя скоро ще влезе в затвора, веднага щом най-малкият ни син стане на девет години. После писмата спряха. За дълго време аз не знаех къде е и как са децата. Но вярвах в молитвите на Божия народ. Когато най-сетне получих писмо от дома, аз го отворих и видях, че злите планове на властите не са се осъществили.
   Но това не бе краят на техните заплахи срещу жена ми. Тъй като бях арестуван повторно в лагера и с повторна присъда, не можех да се прибера у дома след изтичането на присъдата. На 2 декември 1985 г. следователят ми каза, че материалите по моя случай съдържат също обвинение срещу жена ми и че срещу нея ще бъде заведено дело. Но Господ сложи преграда на това, което можеха да направят. Когато ме заведоха в съда на първия ден на процеса, не видях жена си. Беше ли в затвора? Дали не са я осъдили? На втория ден нея все още я нямаше. Но на третия ден тя дойде и бе там до края на процеса. Господ бе чул молитвите ми и бе запазил жена ми.
   1986 година бе време на единични и препълнени мрачни килии, където виждах слънцето и небето само по един час дневно. Хората непрестанно пушеха и не можеше да се диша чист въздух. Но Бог ме запази и ми даде сили да издържа.
   В края на годината предстоеше още едно дълго преместване и аз бях върнат обратно в Урал. Там преминах през много тежки преживявания, а в края на декември ситуацията стана направо непоносима. Дори не бих могъл да ви опиша състоянието си. От човешка гледна точка нямаше помощ, нямаше защита. Не получавах никакви писма. Знаех, че приятелите ми пишат, но получавах само доклади, че писмата от еди-кой си и еди-кой си са конфискувани заради “подозрително съдържание”. Какво имаха предвид под “подозрително”, не зная. Нямаше кой да ми каже. Целта на цялата програма на атеистите е да смажат човека психически, да го доведат до отчаяние.
   На 5 януари очаквах да ме пъхнат в карцера и в пет часа сутринта след закуска бях извикан. Дежурният офицер каза, че срещу мен е написан донос, според който се моля сутрин, и затова ще ме сложи в изолация. На същия ден трябваше да се видя с началника и се надявах той да се застъпи за мен, но той дори не ме слушаше.
   — Служителят е взел правилно решение и аз ще се погрижа още днес да влезеш в карцера - каза той.
   Но по някаква причина това не стана. Седмица по-късно отказаха да ми предадат колет и ми забраниха да купувам от лавката като наказание за това, че се моля, но нищо повече не стана. Приех наказанието си и бях готов на всичко. Духът ми не бе сломен. Бях в добро настроение, радвах се и благодарих на Господа за всичко, макар че от човешка гледна точка не се виждаше никаква светлинка в тунела.
   От 14 до 20 януари всеки ден натискът ставаше все по-голям и аз чувствах, че ме смазват. Но някак си имах надежда в сърцето си. Помня как споделях мислите си с Василий, един нов брат в Христос, и той каза:
   — Имам много определено чувство, че скоро ще бъдеш свободен.
   — Как ти дойде това на ум? — попитах аз.
   — Само почакай и ще видиш, и си спомни какво съм ти казал — отговори той.
   На 20 януари, към края на деня, един офицер ме извика и ми каза да съблека работните си дрехи възможно най-бързо. Той не отговори на нито един от въпросите ми, докато не излязохме от работната зона, и тогава съобщи:
   — Отиваме към бараките. Събирай си нещата колкото можеш по-бързо. Няма време
   Едва тогава разбрах, че няма да ме водят към карцера, а по-скоро ще бъда преместен някъде. Но защо и къде? Нищо не ми казваха.
   Бяхме една група хора, които бързо излизаха от лагера, придружени от осем войника. Те се държаха добре и съвсем не строго. Едва когато седнах в пътническия власт и бяха купени билети, започнах да осъзнавам какво става. В отговор на въпросите ни, офицерът, който отговаряше за нас, обясни:
   — Всъщност не знам за какво е всичкото това бързане и специално отношение към вас. Мога само да кажа, че в края на деня получихме заповеди да ви изпратим незабавно в затвора в Перм. Това е всичко, което зная.
   Прекарахме нощта в Пермския затвор. Никой не ни обезпокои до обяд. Новата стража започна да вика затворниците един по един. Аз бях втори. Тъй като първият затворник не се върна, не знаех къде ще ме водят и защо. Забелязах обаче, че милиционерът беше изключително любезен. Той дори не ми каза да си сложа ръцете зад гърба. Освен това беше капитан, а не обикновен войник. Пресякохме двора и се качихме до кабинета на втория етаж. Той се спря на вратата, почука и попита:
   — Можем ли да влезем?
   — Влезте — беше отговорът.
   Аз се поколебах в коридора, докато капитанът не ме подкани.
   — Моля ви, влезте.
   Тогава видях представител на прокуратурата с две големи звезди на раменете си. Досието ми бе отворено на бюрото пред него. След два процеса в рамките на една присъда, папката беше набъбнала доста.
   — Вероятно сте забелязали промените в нашата страна напоследък — започна той.
   — Ами, чух някои неща от вестниците, но зад решетките човек трудно разбира какво става. Вие сигурно знаете това по-добре от мен
   — Ах, да! — каза той с усмивка. — Искам да ви съобщя, че сте помилвани за останалата част от срока на присъдата от върховната власт, Президиума на върховния съвет. Заповедта да бъдете освободен на практика е вече в сила.
   — Каква заповед? — попитах аз, явно заинтересуван. — Да не би да сте получили такава заповед.
   — Не съвсем, но вашият случай вече е почти решен. Що се отнася до властите, всичко това (той посочи към папката) е вече в миналото. Но правителството иска да знае как възнамерявате да действате в бъдеще, смятате ли да продължавате да подкопавате властта и да действате в нарушение на член 70?
   Обясних му, че не се смятам за виновен в нарушение на член 70 - че бях християнин, църковен служител и не съм участвал в никакви политически дейности. Бях заявил това по време на разследването и процеса и съм го обяснил подробно в обжалването си.
   — Бихте ли написали това, което току-що казахте?
   — Да, мога да го направя — отвърнах аз — но вече съм го казвал.
   Той ми даде лист хартия и аз написах отгоре: “До Президиума на върховния съвет”. Той се опита да ми диктува как да оформя заявлението си като молба за помилване, но аз учтиво отказах помощта му и казах, че мога да го напиша сам.
   И така, започнах: “Аз, Пьотр Василевич Румачик, не съм виновен в нарушение на член 70”. Продължих, като обяснявах, че както съм заявил ясно и на процеса, не съм имал намерение и нямам намерение в бъдеще да нарушавам член 70. Подписах се с думите: “Осъден въз основа на клеветнически свидетелства на лъжесвидетели, Пьотр Василевич Румачик”. Представителят на прокуратурата не бе доволен от декларацията ми, но така или иначе, я взе.
   После ме попита дали искам да остана в Перм или предпочитам да се върна в лагера?
   — Няма значение — казах аз. — Ваша работа е къде ще ме държите.
   — Е, ще изпратим всичко това в Москва и случаят скоро ще се реши. Но не бихте ли предпочели да се върнете в лагера? Или имате неприятели там?
   — Не сред затворниците — казах аз — но администрацията доста усложнява нещата. Всъщност очаквах да бъда поставен в карцера само преди няколко дена.
   Казах му какво се е случило през последните седмици, като завърших с думите:
   — Всичко това става, само защото се моля открито. Няма никакво нарушение срещу режима.
   — Отправихте ли жалба? — попита той.
   — Написах една — отговорих аз — но на двадесети ни измъкнаха набързо от лагера и нямах възможност да я подпиша.
   — Ами, ще се погрижа декларацията ви да замине.
   Когато се върнах в килията, открих, че и другите са били извикани и разпитани по същия начин. Те също са били осъдени във връзка с член 70. Чакахме в килията заедно от 21 януари до 4 февруари.
   Макар че прокурорът ми каза, че ще бъда освободен, все още ми бе трудно да го повярвам. Бях преминал през толкова неща и бях видял колко лъжливи могат да бъдат хората. На третия или четвъртия ден лекар прегледа всички ни и започнахме да получаваме добра храна. Отначало мислехме, че ни я носят по погрешка и отказвахме да я ядем.
   — Моля ви, вземете я — настояваше пазачът. — Тя наистина е за вас.
   Така че оттогава започнаха да ни хранят добре.
   На 4 февруари преди обяд един офицер дойде в килията и каза, че са получени заповеди от Върховния съвет да бъдем освободени с дата още 2 февруари.
   — Ако успеем да подготвим документите ви и да ви вземем билети днес, можете да тръгвате. Иначе ще тръгнете утре.
   Оказа се, че тръгнахме на следващия ден. Още веднъж всичко стана набързо. Гарата бе на половин път час с кола от затвора и час преди потеглянето на влака аз трябваше да тръгна, като ми дадоха нови дрехи и ми казаха:
   — Преобличай се възможно най-бързо! Трябва да тръгваме!
   Нямаше време дори за претърсване. Дадоха ми малко пари и ме изпратиха набързо към гарата. Качих се на влака десет минути преди да тръгне. След като влакът напусна гарата, погледнах документите си. Носеха печат: “Помилван”. Значи бях помилван, дори без да съм се молил за това!
   По време на пътуването много мислех. Знаех, че скоро ще се срещна със семейството си и отново ще бъда в църквата си. Чудех се какво ще им разказвам. Дори в най-страшните часове, когато съм оставал съвсем без сила, една основна мисъл никога не ме е напускала: за силата на молитвата на Божия народ. Молитвата е мощна и действена. Господ чува молитвите. Когато се молиш, нещата стават. Ние виждаме това навсякъде в Библията.
   Днес сърцето ми прелива от благодарност към Бога и заедно с псалмиста аз казвам: “Благославяй, душе моя, Господа и не забравяй ни едно от всичките му благодеяния” (Пс. 103:2). Той никога не ме изостави, дори в най-тъмните, най-трудните часове. Обещанията на нашия Господ Исус Христос се изпълняват навсякъде в живота. Когато Господ се сбогува на хълма Елион, Той каза на учениците си — а чрез тях и на всички християни през вековете — “Ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Мат. 28:206). Понякога се чудим дали тези думи са верни. Но Бог е дал това обещание за всеки от нас и иска да знаем, че Той никога няма да ни остави, каквото и да се случи. По тази причина не трябва никога да спираме да се молим. Плътта ни може да отслабва, физическите ни тела дори могат да умрат, но тъй като имаме Божиите обещания, тъй като знаем, че Бог наистина ни чува, трябва да продължаваме да се молим усърдно. Бог винаги е чувал в миналото, Той продължава да ни чува днес и ще ни чува утре.
   Бих прибавил, че когато Бог слуша тези, които страдат, Той изпраща особено благословение. Въпреки обстоятелствата около мен, имаше моменти в затвора, когато се чувствах най-щастливия човек на земята. И другите казваха за мен:
   “Ти си най-богатият от всички!” Аз бях богат заради общението, което имах чрез писмата. Когато се върнах от Урал в Чита, опаковах възможно най-много картички и писма в една голяма чанта и ги взех със себе си. Те бяха повече от петстотин. При обиск стражата винаги се учудваше.
   — Какво е това? — питаха те. — Откъде си ги взел?
   — Те са мои. Имам причини да ги пазя — отговарях аз.
   Те ги преглеждаха, прочитаха някои от тях и се чудеха на това, което четяха. Накрая вдигаха рамене и казваха:
   — Добре, вземи ги и тръгвай!
   Възможността да държа в себе си писмата беше голямо благословение.
   Благодарен съм също за подкрепата, която получих под формата на петиции. През 1986 г., когато ми позволиха да прегледам документите в новото дело срещу мен, видях, че има папка с четиридесет или петдесет петиции за мен, дошли, докато е траял процесът. Съпругата ми разказа за още много петиции, които са забутани някъде по папките в официалния архив. Веднъж, когато отишла да се срещне с прокурора в Чита, по време на разговора той хвърлил на масата папка и една дузина петиции се изсипали от нея. Толкова бях насърчен от това. Братята и сестрите в Христос бяха сложили раменете си до моите и бяха ми помогнали да нося товара на оковите.
   Благодарен съм също на тези, чиито писма така и не получих. Много писма бяха задържани и не знам какво са писали тези хора. Но Христос, в чието име те са го направили, знае какво са писали, къде са се оказали писмата и кой ги е спрял, за да не стигнат до мен. Макар че всъщност аз не ги получих, те все пак са една подадена чаша студена вода към моите устни и такова дело няма да остане незабелязано от Господа. Той ще ги възнагради.
   Църквата не мина по утъпкан път през последните години. Някои християни като мен са били затворени зад гранит и желязо, а други са преминали през какви ли не унижения, гонения и заплахи. Църквата е била под голям натиск. Но всичко това ми напомня за човек, който полага асфалт върху земята. Докато я натиска, земята отдолу преминава през голям товар и напрежение. По-късно, когато вървиш по утъпканата повърхност, често ще видиш тук-таме да се показва зелен стрък през асфалта. Това е силата на живота! Църквата премина през големи мъки, но Божият Дух проникна през потискащата тежест и даде нов живот. Много хора намериха Господа през тези седем години, когато съм отсъствал. Това е проява на Божията сила. Той е чул молитвите на църквата и я е благословил.
   Неприятелите ни смятаха да довършат църквата чрез гоненията и затворите. Те се надяваха най-малкото да я повредят така, че да не подлежи на поправка. Но грешаха. Също както църквата е оцелявала и триумфирала в предишни векове, така е и днес. Господ ще поддържа църквата си чрез силата на своята любов, докато мисията й на Земята бъде завършена. Тогава, с голяма радост, тя ще литне да се срещне със своя Господ.
   Неприятелите не могат да пречупят църквата чрез натиск, гонения и заплахи, защото църквата се поддържа от живата, активна и действаща сила на Божиите обещания и молитвите, които се издигат всеки ден от Земята към небето. Това е делото на живия Спасител, който има власт над всичко. Слава на Бога, че зелените стръкове са силни и растат! Нека Бог даде те да израстват, да цъфтят с чуден аромат и да дават плод за слава на безценния жив Господ.